ПЪТЯТ И НАЧИНЪТ

Преди около 15 години почти случайно ми попадна автобиографична книга без особена художествена стойност – написана простичко и ясно, но от тези книги, които не можете да оставите настрана, докато не затворите и последната и страница, дори това да се случи в 5 часа сутринта, т.е. в зората на поредния работен ден (след мен я чете тогавашният ми шеф, който на следващата сутрин – повтаряйки моето нощно бдение – дойде на работа видимо недоспал). Книгата носеше прозаичното заглавие „Mein Leben” („Моят живот”) и макар да не е променила житието и битието ми, ме наведе на размисли и на изводите от тях. Сетих се за тази книга и поуките от нея с оглед на поредното стачно настояще в България, на многото недоволни сънародници и безкрайните им хаотични искания и виждания за нещата....

Г-н Херман Кронзедер разказваше за бедното си детство в баварско семейство с 13 деца, за принудата да чиракува и работи от съвсем малък, за интереса му към техниката и най-вече машините. После дошла войната, мобилизирали го, но малко след това нацистите в родната му Германия го осъдили на смърт за сравнително дребно провинение. Успял да избяга и да се крие до момента, в който съветските войски влезли в Бавария, хванали го и заедно с много други немски военнопленници ги хвърлили зад заграждения от бодлива тел – без храна и дрехи посред зима. Ден след ден все повече от военнопленниците загивали от глад и студ зад заграждението, тези които успели да оцелеят се завирали под телата на починалите, за да не измръзнат. Когато Бавария преминала към американската окупационна зона, първите американски танкисти намерили поле от трупове и няколко полуживи скелета. Един от тях бил Херман Кронзедер. След войната, без да притежава абсолютно нищо, се сдружава с адвокат и с неговото финансово съдействие конструира първите си машини, а не след дълго неговите машини бият по показатели тези на основните му конкуренти. Фирмата се развивала и започнала да печели и точно тогава съдружникът му с адвокатски трикове му взема всичко и го изгонва на улицата. Господин Кронзедер започва за пореден път съвсем отначало и тогава основава собствената си фирма „Кронес”. Днес KRONES AG е световен лидер при етикетиращите машини, а всъщност и не само при тях, като дава работа на над 15 000 души в над 80 страни и оборотът и надминава 2,5 милиарда евро. Независимо дали пиете „Кола” или бира в Европа, Азия или Америка е почти сигурно, че Вашата напитка е преминала и през машина на “KRONES”. Херман Кронзедер почина на 86 годишна възраст през лятото на 2010 година. Но нека се върна към книгата, т.е. към живота му и важните моменти, от които следват и моите поуки.

Книгата започваше с думите (ще цитирам по памет, защото отдавна нямам книгата – някой просто забрави да ми я върне). „В днешно време, като се заслушам в разговорите на младите хора, чувам, че се интересуват от коли, от пътувания, предимно от развлечения. В моя живот имаше предимно работа, много работа....” Последната глава на книгата беше озаглавена „Моят последен патент”.  Хер Кронзедер остави след себе си 630 патента, удостоверени с патентни свидетелства от немското патентно ведомство в Мюнхен, заради които са му присъдени още приживе почти всички възможни държавни отличия и заслуги.

Заради трудното си детство, Херман Кронзедер е заделял от печалбата на „KRONES” и съвсем ненатрапчиво е подпомагал домове за сираци. Самият той до последния си ден е живял скромно и почива в къщата, която е построил като млад и съвсем не богат, и в която – заедно с единстената си съпруга – са отгледали своите 4 сина.

Как мислите? Ако човек е толкова силен духом, борбен, иновативен, трудолюбив, успял напук на всичко и на всички да постигне повече от мечтите си, дал многократно повече, отколкото е получил, без да се е чувствал ощетен от това, същевременно скромен и добродетелен, отгледал 4 деца....., би ли стачкувал, би ли искал възможното и невъзможното, заслуженото и незаслуженото, би ли политиканствал? И къде би била България, ако имаше повече личности като Херман Кронзедер?

За моя радост, аз знам за такива българи и дори познавам някои от тях. Те са моята надежда за България и можещите и мислещите трябва да следват тях, а не самозваните утописти-анархисти!