КЪРТИЦАТА

Къртицата (Talpa europaea) е сред най-малките представители на бозайниците – тялото заедно с главата на мъжките екземпляри достига до около 15 см, а опашката до около 30 см (женските са малко по-къси). Мъжките тежат до около 120 грама, женските – още по-малко. Средната продължителност на живот при къртиците е 3 години, а размножителният им период започва през март и завършва през май, като междувременно след бременност от 30 дни женските раждат от 2 до 7 къртичета. Малките биват хранени с майчино мляко и растат много бързо, като на 35-ия ден са готови да напуснат родното гнездо. Къртиците имат здраво мускулесто тяло, покрито с черна, подобна на кадифе кожа (по света се срещат също бели, сиви и оранжеви) и широки - подобни на лопатки - предни крайници с по пет здрави нокътя. Тези бозайници със закърняло зрение се прехранват предимно с червеи, ларви на насекоми и охлюви, като за разлика от сляпото куче не приемат никаква растителна храна – включително корени на цветя и зеленчуци. Къртиците са пословично лакоми и ежедневно изяждат храна, която се равнява на до 70% и повече от собственото им тегло. Ако останат без храна, те загиват от глад за по-малко от ½ денонощие. Всяка къртица си има система от тунели. На дължина те достигат до повече от 70 метра, като са широки само около 5 см и високи – около 4 см. В дълбочина тунелите достигат до не повече от 70 см от земната повърхност. Макар и рядко, къртиците излизат и над земята, като това обикновено се случва по една от следните причини – да съберат материал за изграждането на родилното гнездо, да търсят храна на ново място при сериозно засушаване на старото или когато малките отраснат достатъчно и тръгнат да си търсят свой ареал. Появяването им на „бял свят” обаче крие редица опасности за тях и могат да станат лесна плячка на белки, лисици, порове, бухали, мишелови, сиви чапли и други. Понякога и самите къртици могат да бъдат опасни за себеподобните си – ако два мъжки екземпляра си оспорват територия, те ще се бият самоотвержено и често това завършва фатално за (поне) единия от тях. Къртиците са активни и денем и нощем, като редуват 4 часа почивка с 4 часа активност – време, в което основно търсят храна. Всъщност те са активни само, когато наоколо е спокойно, т.е. не ги безпокоят например хора или животни. Това се случва най-вече рано сутри или вечер преди залез слънце. Както е добре известно, къртиците имат силно закърняло зрение (но не са слепи). Те също нямат добро обоняние и слух, но са изключително чувствителни към допир и вибрации, включително такива в почвата и над нея. Тази чувствителност се дължи до голяма степен на хилядите тънки косъмчета, с които е покрит дългия им нос.

Опитите на хората да изгонят къртиците от обработваемите си площи датират от векове, като продължават и днес. Ще направя непретенциозен опит да представя накратко някои от най-известните и използвани методи и средства:

-          Един сравнително прост, но времеяден начин е да поливате прясно направените къртичини с градинския маркуч, докато се заравнят обратно. Твърди се, че след известно време къртиците се предават и отиват на друго място, където никой не им създава подобен проблем;

-          Хлорирана вода. Ако хлорирате вода и полеете мястото, от което искате да изгоните къртица(и), червеите ще избягат оттам и съответно къртиците трябва да търсят другаде храна. Лично аз не бих използвал този метод, познавайки ключовото значение на дъждовния червей за почвеното плодородие и структура;

-          Чесън. Твърди се, че ако счукате чесън и го разредите с вода, като след това с полученото полеете къртичините, ще направите нещо трудно поносимо за къртиците. Всъщност освен чесън на различни места из Европа ползват също отвара от цветовете на черен бъз, хрян, сапунена вода, афтършейв и дори петрол. Последните поне за мен са много странни, но явно не само при нас се случва някой „заради бълха да изгори юргана”;

-          Ефект в прогонването на къртиците може да има също, ако забиете желязо в земята и биете по неговата надземна част с чук или ако вградите тонколона в херметическа кутия, заровите тази кутия под земята и пусните например хардрок по тонколоната;

-          Стар изпитан метод е също да отрежете дъната на празни бутилки и да ги заровите с отрязаната част в къртичините. Когато вятърът свисти в гърлата на бутилките, се образуват много неприятни вибрации за къртиците. Ефектът се усилва ако заровите бутилките под лек наклон;

-          Освен самоделките все пак има и промишлено произведени средства за борба с къртиците. Това са капаните, димките и електрическите вибриращи устройства. Капаните са такива, които имат за цел да убият къртицата или само да я хванат в затворено пространство. Капаните-убийци са от тунелен или ножичен вид. Те се зареждат така, че отворените им челюсти ги държи напречно поставена пластина. След зареждането им следва да се закопаят напречно на тунела и когато къртицата мина оттам, тя бута пластината и капанът (я) щраква. „Хуманните” капани представляват тръба с клапи от двата края. Когато къртицата влезе в тръбата, клапите се затварят и тя остава блокирана в устройството.

-          Димките представляват напоена сърцевина с рициново масло. Палят се и се поставят да димят в тунела на къртицата.

-          Най-актуални и масово използвани напоследък са електрическите вибриращи устройства (захранвани от батерии или соларно, т.е. от соларен панел и акумулаторни батерии). Повечето от тези устройства са конструирани така, че излъчват неприятни за къртиците вибрации през 18 секунди. Болшинството производители указват, че устроствата им покриват площ от поне 700 м2. Това обаче логически и практически е твърде относително и зависи от структурата и състоянието на съответната почва. Подобни устройства са най-ефективни в сбити, глинести и влажни почви (които обаче са най-нелюбимите за къртиците) – в тях вибрациите се предават най-лесно и надалеч.  Ако обаче съответната почва е лека, с високо съдържание на торф и пясък и е суха, вибрациите заглъхват много по-бързо и по-наблизо и съответно ефективността на уреда е по-ниска.

Само до преди около 30 години във Великобритания е съществувала професията „ловец на къртици”, благодарение на което ежегодно там са били избивани до 1 милион от тези бозайници! Вероятно обаче се досещате, че нито тогава нито сега, къртиците под маниакално поддържаните английски ливади осезателно са намалели. Едва ли е нужен коментар, а изводите са повече от красноречиви!

Любопитно за къртиците!

-          Къртицата е близък роднина на таралежа, прилепа и земеровката (етруската земеровка е най-малкия бозайник на планетата и тежи средно само 2 грама!);

-          Къртицити имат уникален хемоглобин, който им позволява да рециклират кислорода, благодарение на което могат да живеят в тунели с концентрация на въглероден двуокис, убийствена за всеки друг бозайник;

-          Къртиците са в състояние да издълбават до 6 метра тунели на час и да изминават в готовите тунели до 27 метра/минута;

-          Къртиците са особено активни през есента, когато се запасяват с храна за зимата. Те ловят активно червеи, които омаломощяват със захапване ( всъщност слюнката им съдържа токсин, който парализира червеите) и ги складират в предварително издълбаните хранителни складове, които са средно с големина на футболна топка;

-          В Европа са известни 20 вида къртици, като все пак най-разпространеният е европейска къртица (Talpa europaea);

-          Къртиците избягват каменисти и често наводнявани почви, както и тези в иглолистните гори;

-          В Германия къртиците са включени в червената книга на застрашените от изчезване животни и избиването им е строго забранено;

ПЪТЯТ И НАЧИНЪТ

Преди около 15 години почти случайно ми попадна автобиографична книга без особена художествена стойност – написана простичко и ясно, но от тези книги, които не можете да оставите настрана, докато не затворите и последната и страница, дори това да се случи в 5 часа сутринта, т.е. в зората на поредния работен ден (след мен я чете тогавашният ми шеф, който на следващата сутрин – повтаряйки моето нощно бдение – дойде на работа видимо недоспал). Книгата носеше прозаичното заглавие „Mein Leben” („Моят живот”) и макар да не е променила житието и битието ми, ме наведе на размисли и на изводите от тях. Сетих се за тази книга и поуките от нея с оглед на поредното стачно настояще в България, на многото недоволни сънародници и безкрайните им хаотични искания и виждания за нещата....

Г-н Херман Кронзедер разказваше за бедното си детство в баварско семейство с 13 деца, за принудата да чиракува и работи от съвсем малък, за интереса му към техниката и най-вече машините. После дошла войната, мобилизирали го, но малко след това нацистите в родната му Германия го осъдили на смърт за сравнително дребно провинение. Успял да избяга и да се крие до момента, в който съветските войски влезли в Бавария, хванали го и заедно с много други немски военнопленници ги хвърлили зад заграждения от бодлива тел – без храна и дрехи посред зима. Ден след ден все повече от военнопленниците загивали от глад и студ зад заграждението, тези които успели да оцелеят се завирали под телата на починалите, за да не измръзнат. Когато Бавария преминала към американската окупационна зона, първите американски танкисти намерили поле от трупове и няколко полуживи скелета. Един от тях бил Херман Кронзедер. След войната, без да притежава абсолютно нищо, се сдружава с адвокат и с неговото финансово съдействие конструира първите си машини, а не след дълго неговите машини бият по показатели тези на основните му конкуренти. Фирмата се развивала и започнала да печели и точно тогава съдружникът му с адвокатски трикове му взема всичко и го изгонва на улицата. Господин Кронзедер започва за пореден път съвсем отначало и тогава основава собствената си фирма „Кронес”. Днес KRONES AG е световен лидер при етикетиращите машини, а всъщност и не само при тях, като дава работа на над 15 000 души в над 80 страни и оборотът и надминава 2,5 милиарда евро. Независимо дали пиете „Кола” или бира в Европа, Азия или Америка е почти сигурно, че Вашата напитка е преминала и през машина на “KRONES”. Херман Кронзедер почина на 86 годишна възраст през лятото на 2010 година. Но нека се върна към книгата, т.е. към живота му и важните моменти, от които следват и моите поуки.

Книгата започваше с думите (ще цитирам по памет, защото отдавна нямам книгата – някой просто забрави да ми я върне). „В днешно време, като се заслушам в разговорите на младите хора, чувам, че се интересуват от коли, от пътувания, предимно от развлечения. В моя живот имаше предимно работа, много работа....” Последната глава на книгата беше озаглавена „Моят последен патент”.  Хер Кронзедер остави след себе си 630 патента, удостоверени с патентни свидетелства от немското патентно ведомство в Мюнхен, заради които са му присъдени още приживе почти всички възможни държавни отличия и заслуги.

Заради трудното си детство, Херман Кронзедер е заделял от печалбата на „KRONES” и съвсем ненатрапчиво е подпомагал домове за сираци. Самият той до последния си ден е живял скромно и почива в къщата, която е построил като млад и съвсем не богат, и в която – заедно с единстената си съпруга – са отгледали своите 4 сина.

Как мислите? Ако човек е толкова силен духом, борбен, иновативен, трудолюбив, успял напук на всичко и на всички да постигне повече от мечтите си, дал многократно повече, отколкото е получил, без да се е чувствал ощетен от това, същевременно скромен и добродетелен, отгледал 4 деца....., би ли стачкувал, би ли искал възможното и невъзможното, заслуженото и незаслуженото, би ли политиканствал? И къде би била България, ако имаше повече личности като Херман Кронзедер?

За моя радост, аз знам за такива българи и дори познавам някои от тях. Те са моята надежда за България и можещите и мислещите трябва да следват тях, а не самозваните утописти-анархисти!